Час пик - 6ч. вечерта. Стоя в обикновеното задръстване в градския транспорт с поглед, отправен към прозореца.... А навън вали ли вали... Но е толкова красиво! Решавам да се отклоня от стандартния път, слизам от тролея и завивам през градинката... И изведнъж като че ли попадам в един друг свят ...
Вървя по неотъпкани заснежени пътеки. Поглеждам нагоре - дървета, обсипани със сняг. И продължава да вали. Фокусирам се върху една снежинка и наблюдавам пътя й - тръгва сама някъде далеч от небето докато не докосне земята и не стане просто една от всичките.
Разхождам се из центъра на София в т.нар. час пик, а около мен е така тихо и спокойно. Няма ги клаксоните и изнервените шофьори, няма я блъсканицата... Няма ги дори и хората. Всички са така изплашени от снега, че се бутат в претъпканите тролеи вместо да се насладят на красотата.
Загледана в пустата градинка, пред мен минава едно кученце. Дали за пръв път вижда снега? Не знам, но си играе така жизнерадостно и подскача насам натам. Поглеждам го с усмивка, защото виждам, че не съм единственото същество, което се радва на снега. Ето го и стопанина му - опакован с шапка, качулка, шал и ръкавици, като че ли малките снежинки ще го разтопят. Промърморвам нещо от рода на "много сладко кученце", но гласът ми остава като в пустиня и виждам единствено една намръщена и премръзнала физиономия.
Вървя по неотъпкани заснежени пътеки. Поглеждам нагоре - дървета, обсипани със сняг. И продължава да вали. Фокусирам се върху една снежинка и наблюдавам пътя й - тръгва сама някъде далеч от небето докато не докосне земята и не стане просто една от всичките.
Разхождам се из центъра на София в т.нар. час пик, а около мен е така тихо и спокойно. Няма ги клаксоните и изнервените шофьори, няма я блъсканицата... Няма ги дори и хората. Всички са така изплашени от снега, че се бутат в претъпканите тролеи вместо да се насладят на красотата.
Загледана в пустата градинка, пред мен минава едно кученце. Дали за пръв път вижда снега? Не знам, но си играе така жизнерадостно и подскача насам натам. Поглеждам го с усмивка, защото виждам, че не съм единственото същество, което се радва на снега. Ето го и стопанина му - опакован с шапка, качулка, шал и ръкавици, като че ли малките снежинки ще го разтопят. Промърморвам нещо от рода на "много сладко кученце", но гласът ми остава като в пустиня и виждам единствено една намръщена и премръзнала физиономия.
Замислям се, че днес съм си забравила ръкавиците, а "прекрасните" ми обувки пропускат и краката ми леко замръзват... Но защо трябва да се замислям над това и да придобия намусена физиономия? По-добре да избера да се наслаждавам на малките радостите, на неотъпканите снежни пътеки и на красивите бели снежинки.
